„ТРАКИЙСКА ГРОБНИЦА” („ФРАКИЙСКАЯ МОГИЛА”)
Михаил Ангелов Берберов (1934-1989 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Геннадий Прашкевич
Михаил Берберов
ТРАКИЙСКА ГРОБНИЦА
1.
Речни камъни,
изсъхнали без плясък на вълна,
без милувка на пъстърва побелели:
бяло каменно небе.
2.
Тук сърцата им се стапяли като тъжни преспи.
И косите им попивали като потоци във земята.
И телата бавно са събличали плътта си.
3.
Жълтият пунктир на костите
отбелязват скелет на жена и мъж.
Можеш ли да се отдалечиш – ще видиш,
че това мълчание прилича изумително на два
млечни пътя, срещнали се в мрака на пръстта.
4.
И ще видиш:
конят й
е мъртъв вятър,
купчинка от мъртви звуци на копита,
мъртви облаци от грива.
5.
Веселите й стрели –
разпиляно над главата й ветрило –
са безпомощни
като ноктите от лапичка на молещо се котенце.
6.
Ала стъкленото сатирче,
във средата на огърлицата й висяло,
все още разказва младостта й.
7.
Но замръкнали светкавици са неговите копия,
напомнящи за древен гняв и посивяла доблест.
8.
Сребърна жена прегръщала краката му:
изковали скритата й преданост
в наколенник сребърен.
9.
Ала сребърните чаши,
ненапълнени със вино седемнайсет века,
зеят като кратерчета на угаснали вулкани.
10.
Само две луни от злато
греят върху люлката на обиците й.
Жълтия им сок са пили живите треви,
пробили
с коренчетата си камъка на бялото небе.
Ала ний не чуваме зеления им шепот,
уловени като весели пъстърви
в мрежата на свойте страсти.
И така завършваме спокойни
вечното си земно повторение.
Михаил Берберов
ФРАКИЙСКАЯ МОГИЛА (перевод с болгарского языка на русский язык: Геннадий Прашкевич)
1.
Речные камни
высохли без плеска волны:
белое небо, лишенное ласки форелей.
2.
Тут сердца их растаяли, как снежные пласты,
тут волосы их, как дождевые потоки, впитались в землю,
и тела, как одежду, совлекли с себя плоть.
3.
Светлый пунктир костей
отмечает скелеты мужчины и женщины.
Отойди на шаг и увидишь: молчание их изумительно схоже
с двумя Млечными путями,
встретившимися
в подземном царстве.
4.
И увидишь: коня – мертвый ветер,
умершие звуки копыт,
темные облака гривы.
5.
И увидишь: стрелы,
веером рассыпанные над головой,
беспомощные, как коготки умирающего котенка.
6.
Стеклянный сатир
в центре тусклого ожерелья
напоминает о былой юности.
7.
Но померкла молния копья,
напоминающего о гневе и поседевшей доблести.
8.
Серебряная женщина обнимает ногу мужчины:
выкована тайная преданность
на наколеннике из металла.
9.
А серебряные чаши,
семнадцать веков не наполненные вином,
зияют как ужасные кратеры
погасших вулканов.
10.
И только две луны золотых
плывут над вечными облаками.
Живые травы, пробившие корнями сухое белое небо,
спокойно сосут их желтый прозрачный свет.
А мы…
Мы не слышим их вечного шороха…
И, пойманные как форели, в сети своих страстей,
спокойно завершаем
вечное
земное
повторение.